Юри Михалков
 |
| Цветана Паскалева |
Наскоро в София се състоя премиера на дискоалбума „Раните на Карабах”. Това са два диска, в които е документирана войната между арменци и азербайджанци за 180-хилядния арменски анклав Нагорни Карабах.
По съветско време тази територия бе отделена от Армения и „пришита” към Азербайджан, а след съветския разпад Нагорни Карабах искаше да се върне към майката родина.
Впрочем за арменците Нагорни Карабах е това, което за нас, българите, е била Македония през първата пловина на миналия век – изтръгната част от българскана нация, която сме се надявали да си върнем. След края на войната Нагорни Карабах води живот на независима (макар и непризната) държава.
Като цяло обаче карабахският въпрос остава неразрешен. Дискоалбумът включва не само кадри от самата война, но и възстановяването на Карабах. Всъщност от София започна световното турне на този дискоалбум, който вече бе показан в Гърция, а следват Кипър, Ливан, Русия, Франция и САЩ, където впрочем са направени двата диска.
Целта е истината за Нагорни Карабах е да достигне до колкото се може повече хора и страни. Та кадрите в тези дискове са заснети именно от Цветана Паскалева.
Зарязва дисертация, за да документира историята
През 1991 г. тя завършва кинодокументалистика в Москва и трябва да прави дисертация, когато плъзват слухове за депортиране на арменци от родните им села в Нагорни Карабах. Зарязва дисертацията и с камера в ръце тръгва да прави документалистика, но всъщност да документира трагедията на един етнос, а и самата история.
Две са нещта, които правят Цветана уникална като журналист, пък и като човек. В повечето случаи тя е влизала в Нагорни Карабах по въздуха – с арменски граждански вертолети, доставяли храни, горива, лекарства за карабахците, които през първия етап от войната са живеели в условия на блокада от азерската армия, чиято пък цел бе да ги прогони от родната им земя.
Азерската армия е обстрелвала и сваляла тези вертолети и когато се е качвала на борда, Цветана Паскалева не е знаела дали на карабхска земя ще слезе от него жива.
В насила изселеното село Еркеч тя остава с отряд от 23-ма арменски доброволци и заснема част от сражението им с азерска военна част (командван от арменски ветеран от афганистанската война, отрядът успява да се измъкне от селото). В карабахската столица Степанакерт тя снима в момент, когато градът е бил под обсада и обстрелван от азерски самолети и далекобойни оръдия.
Смъртта диша 4 години във врата й
Там впрочем е спала в 5-етажната военната болница, която 500-килограмова авиобомба срива със земята. Ранявана е в крака, заради което на два пъти е опериарана в Ереван. А и на два пъти по шастлива случайност смъртта рекушира от камерите й.
В последните 20 години български репортери са попадали на опасни места . Няма обаче друг български журналист да е работил в условия, когато смъртта да диша във врата му цели 4 години. И това нашата журналистика още не е оценила по подобаващ начин.
Второто нещо, което прави Цветана Паскалева уникална, е отдадеността й на друга национална кауза. Ето какво сподели тя пред мен: „Всеки път, когато излизах от Карабах с поредния репортаж, всички ме прегръщаха и казваха: „Иди, разкажи на света и се върни. И дай боже следващият път да е последен”.Те се надяваха, може би доста наивно, а и мен заразиха с тази наивност, че всеки един репортаж, чрез който светът научи какво става в Карабах, ще приближи края на войната.”
Отдадена на идеята светът да научи истината и трагедията на Карабах, тя става нещо като глобален кореспондент в анклава – нейни репортажи и кадри се излъчват по съветски и руси телевизии, по германската телевизия Це Де Еф, френската „Антен 2”, за агенция Ройтерс.
Пращала е репортажи и за БНТ, както и за в. „Стандарт”. Тя обаче е вложила толкова от себе си в тази идея - не само в отразяването на карабахския конфликт, но и в цялостнто развитие на целия карабахски проблем - че най-неочаквано отхвърля предложение да работи за Ен Би Си.
Кръщават деца на името й
От 1995 г. тя живее в Армения, защото иска да докача независимостта на Карабах. За нея арменците вече бяха станали кауза, на която е посветила 21 годни. При това без изобщо да има арменска кръв. Впрочем в Ереван тя работи в националната телевизия, където оттогава е водила различни предавания, последното от което е ток шоу на социални теми.
Между другото заради тази й отдаденост Армения я е направила герой на страната. А по време на войната карабахци кръщават децата си с нейното име. Във всеки случай в дискоалбума има снимка на две Цветани – българката Паскалева и 18-годишната арменка Ерепетян.
„Тя беше пеленаче и баба й я доведе като вързопче да я видя, защото я били кръстили Цветана”, спомня си журналистката”. В днешно време я канят на сватби, на които младежонците са били пеленачета или бебета, попаднали в кадрите й от времето на конфликта.
Във всеки случай в последните 20 години, а и преди това, като че ли няма български журналист, (а и българин), който да се е посветил на друга национална кауза. Това също не е оценено у нас по достойнство. И макар да е свързала живота си с Армения, тя се чуства българка:
„Каквото и да правя, аз знам, че съм част от България, че по мен съдят за България. Станах нещо като малък български знак”. Попадне ли българин в Армения, веднага му казват за Цветана. Тя е нервният възел, през който преминават сигналите на историята.
Светът я е оценил високо
„Знаете ли, аз съм възпитана от „Под игото”, Ботев, възрожденската ни литература. Когато бях в Карабах и виждах убитите, ранените, осакатените, често си представях как моят народ е живял под турско иго”. Каквото и да върши една нация, какъвто и цивилизационен избор да е направила, от историята си не може да избяга.
Между другото светът е оценил Цветана. И не само защото тя е член на Асоциацията на документалистите в Лос Анджелис. С карабахските си филми през 1994 г. тя печели втора награда на Международния филмов фестивал в Охайо, САЩ. Тя пристига от Карабах буквално два часа преди церемонията.
Наградените благодарят на семействата си, родителите, Бога. Тя обаче говори за трагедията на Карабах. „Отначало тези господа със смокинги и фракове седяха на столовете отпуснати, в небрежни пози.
Много е важно и качеството да оценяваш
Докато говорих обаче за Карабах, виждах как върху столовете те се изправяха и сядаха по-стегнато, по-чинно”, спомня си Цветана. А когато казва, че от Охайо пак се връща в Карабах, всички стават на крака и залата избухва в аплодисменти.
После местен вестник писал, че нейното слово било най-силното на церемонията. Цветана Паскалева обаче още не е оценена в собствената си страна – нито от българската журналистика, нито от институциите на държавата, нито от гражданското ни общество.
Дали това щеше да е така, ако тя бе направила филмите си примерно за косовския, а не за карахабския конфликт. Да оставим обаче геополитиката настрана. Качеството на една журналистика личи не само по това, което тя прави, но и по способността да оценява.
Заради кадрите, снимани в продължение на 4 години между куршумите и взривовете, Цветана заслужава да бъде учредена награда на нейно име – награда за риск, за храброст. Тя действително е вдигнала най-високо летвата за журналистическа храброст – и нейният рекорд още не е бит.
Някой обаче може да възрази, че не е редно да се учредява награда на жив човек. Може, разбира се, да се спори, но тогава Паскалева може да бъде удостоена с най-висока награда (или награди) от СБЖ, от телевизионната журналистика, от кино съсловието ни - нищо че не работи и живее в България.
Тя обаче е работила и за български медии, контактувала е и с наши журналисти от по-старото поколение. Ако нашата журналистика не оцени Паскалева, значи е проспала едно от върховите си постижения. Висок български държавен орден също би отивал на Цветана Паскалева – не го ли направи, държавата ни само ще потвърди, че е с тежко увредена ценностна система.
Няма коментари:
Публикуване на коментар