„За” Армения и „за” Азербайджан

Източник: в. Новинар

Зорница Илиева



Зорница Илиева



Когато стане дума за Армения или просто арменец, всеки българин се сеща за няколко неща. Или за прословутите арменски анекдоти (вицове не само за Киркор и Гарабед), някои за „изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик” и изправят гордо гръб заради Яворов, други клатят глави заради арменския геноцид от 1916 година, който и до момента е спорен въпрос с Турция, а има и такива, които просто с умиление връщат в паметта си образа на онзи миловиден стар златар от „нашата улица”, който години продаваше на бабите ни годежните пръстени за децата, а нас даряваше с неизменните лактови бонбони.

Каквото и да е, но ние, българите, имаме сякаш генетично заложени топли чувства към този народ и не само защото е православен и то от първите поклонници на Христос. Не само защото сме приютили част от бежанците при споменатия вече арменски геноцид. Ние сме си били такива, съпричастни към сродните души. Оказва се, обаче, че сега като общество малко знаем за Армения и нейният народ в днешно време.

Някак далечно ни звучат новини като „проблема Нагорни Карабах” или „военният конфликт за Нагорни Карабах”, защото основните събития там, които са и исторически, и етнически, и датират от по-ранни времена, са станали в 1990 година. Но тогава ние бяхме заети със собствените си промени и случващото се на хиляди километри не беше в обсега на надеждите ни за нещо по-добро. Именно затова филмите, които преди дни нашата разследваща журналистка и военен репортер Цветана Паскалева ни представи за „Раните на Карабах”, предизвикаха не само медиен интерес, но и очаквана реакция от другата страна в конфликта - Азербайджан. „Българската дъщеря на Армения” от 20 години е там, в Нагорни Карабах и Армения.

Познава болката и страданието, които са оставили дълбоки следи в душите на арменците, където войната е опустошила домовете им, а разрушенията са сринали вярата в доброто и истината. Тя представи само 2 от 7-те си филма, преведени на 6 езика, които има амбицията да покаже в едно световно турне. Филмите й са потресаващ разказ за болката, която причинява войната и за трагедията на хората, които остават без дом и поприще в собствената си земя. Които се зариват в тази земя, за да оцелеят, и там продължават да раждат децата си и остават верни на привързаността си към род и отечество.

Да, за тези събития знаем малко, за тях не се говори, а каузата, на която се е посветила Цветана Паскалева, винаги може да й донесе най-малкото неприятности. Тя има вече 3 смъртни присъди. Влага душата и сърцето си в тази своя мисия и вярва, че ако сподели със света видяното от нея и камерата й в тази област, мирът може да последва войната и да бъде траен. Защото отчуждаването между азери и арменци е прераснало в национална вражда и самопровъзгласилия се за независим Нагорни Карабах, населен с арменци, но в обсега на Азербайджан, остава „трън” в отношенията между двете съседни страни.

Икономически блокади, изолация от външния свят, население на границата на глада, погроми с много смърт на цивилни граждани и в Баку, и в Армения, извънредно положение и за каквото се сетите в тази връзка, всичко това е преживяно от Нагорни Карабах, но той е и доказателство, че държавни структури могат да демонстрират безпомощност и неспособност да се справят с конфликти, с проблеми, които са натрупвани с години и са следствие политико-икономически игри от всички участници.

И сега се водят преговори за статута на Нагорни Карабах в рамките на т.нар. Минска група, която се председателства съвместно от САЩ, Русия, Франция. Президентът на Азербайджан Алиев често споделя, че ще търси историческа справедливост дори и чрез военна опция и че това е суверенно право на народа му за възвръщане контрола над самопровъзгласилия се за независим Нагорни Карабах, загубен в резултат на въоръжения конфликт през 1990 година.

Посланикът на Азербайджан в София Н.Пр. Емил Каримов напомня, че ще честват 20 години от кърваво престъпление, при което през 1992 година арменците са извършили геноцид срещу жители на град Ходжали в азербайджанския Нагорни Карабах. Посочва, че 20% от територията на страната е окупирана от Армения. И не пропуска да отбележи, че в този процес имат участие военни части от Русия. Така, както Армения е убедена, че без подкрепата на Русия, Азербайджан няма да поставя по този начин въпроса за съдбата на Нагорни Карабах.

И двете страни убеждават, че са за мирно решаване на конфликта в Нагорни Карабах, но едните искат да се освободят окупираните територии и да се възстанови териториалната цялост на държавата, а Ереван е убеден,че след като има Косово, защо да няма независим Нагорни Карабах, който е населен с арменци.

Цветана Паскалева

Само дето във филмите на Цветана Паскалева си вижда трагедията на гражданите, на които войната е сринала къщите, унищожила е сътвореното от тях и им е отнела дори желанието за живот. Безкрайна е арменската мъка и тя струи от всеки кадър на тези филми, направени в името на живота и истината. Трудно се издържат кадрите с ужасяващо кървавите ракетни попадения, нахлуването на танкове в селищата на Нагорни Карабах, с показаната жестокост на хора, които в името на пари са готови на нечовешки зверства.Това е лицето на войната и чрез тези филми може да се види една истина, като се отправи и послание за мир.

Войната осакатява, убива, смазва душите и сърцата. Но има ли изход? Могат ли хората, от които зависи, да намерят нужния компромис, или раната ще стои отворена, за да бъде ахилесова пета при други обстоятелства? Регионът е като Балканите, стар, с вековна история и конфликти, но на важен път - независимо дали се казва „нефтен” или „копринен”. Там грузинци и арменци взаимно се шегуват до плач, а с азерите дори не си говорят.

Ще съумеят ли чрез мирни преговори да решат десетилетния конфликт Армения и Азербайджан или диалогът между тях е обречен на безкрайност? Декларациите в ООН, за които САЩ заявяват, че никога не са гласували срещу териториалната цялост на Азербайджан, дали са достатъчни за спазване на принципа на неизползване на сила, самоопределение и териториална цялост? Има ли решение на срещата в Сочи, когато са беседвали президентите Алиев, Саркисян, Медведев?

Светът е зает с арабската пролет, не е решил конфликта „Палестина-Израел”, Турция разменя реплики с Франция заради арменския геноцид, финансовата криза и Гърция изискват наистина нечовешко лидерско майсторство, за да се преодолеят последиците, Иран стои зад Сирия като Хималаите и е предизвикателство с ядрената си програма и т.нар. Не станаха ли прекалено много конфликтите и как да разберем къде е истината и къде справедливостта? Официално България подкрепя опозицията във всички арабски страни, поддържа добри отношения и с Палестина, и с Израел като гласува „въздържал се” в ООН, когато става въпрос за признаване държавата Палестина, подкрепя икономическите санкции срещу Иран, отхвърля декларации срещу арменския геноцид в нашето Народно събрание, но някак трудно ще определи позиция в случая с Нагорни Карабах. Не се и налага. Ние имаме добрите си връзки с Азербайджан, имаме официалните посещения в тази страна и надеждите за съответни газови доставки, но и Армения е в сърцата ни, защото се познаваме от векове и ценим сродните си съдби.

Важното е,че филмите на Цветана Паскалева ни дадоха възможност отново да се дадем сметка, че хората страдат до смърт, когато интереси, принципи, правила, пари и геополитика се объркат до степен, че излаз от ситуацията изглежда невъзможен. Което не значи, че не трябва да се полагат усилия. От които зависи и от които са зависими. За да има условия да се мисли наистина със собствена глава и в бъдеще да се получи сближаване на народите, които сега се мразят. Познато, нали?