 |
| ЖУРНАЛИСТКАТА ЦВЕТАНА ПАСКАЛЕВА |
- Живот на кръстопът между Армения и България. Кое е обаче най-вълнуващото завръщане на един герой на Армения в родна България, което ще запомните завинаги?
- Завръщането в родна България, което ще запомня за цял живот, е през декември миналата година, когато бях поканена от президента на Армения да се включа в състава на официалната арменска делегация в България, заедно с още 4 –ма министри.
Тогава изпитах нещо изключително вълнуващо, разтърсващо. На жълтите павета пред катедралата на „Св. Александър Невски”, в присъствието на двамата президенти чух фанфарите и изпълниха химните на двете държави.
За първи път под звуците на двата химна аз почувствах това земно привличане, което имам първо към моята родна земя – България, както и духовното ми обвързване с Армения.
Усетих, че аз съм родена тук, закърмена съм с България и нейната култура, но събитията ме изпратиха в далечна Армения и тя също е в сърцето ми.
Аз бях българка, но бях в състава на арменската делегация и когато представяха членовете на арменската делегация президентът Георги Първанов се усмихна на арменския президент Серж Саркисян и му каза „Не знам кой е редно да я представи Цветана Паскалева, не знам всъщност на кого тя принадлежи”.
Сега и на мен ми е трудно да определя на кого точно принадлежа. Така се случиха събитията около мен, че всичко онова, на което бях способна и заредена, чисто по човешки и професионално, успях да го реализирам за един друг народ, на една друга земя, какъвто е арменският – първият християнски народ, приел християнството преди 1700 год.
На официалната вечеря с двамата президенти за първи път чух оценка на арменския президент за мен и тя беше изказана за мен не къде да е, а на моята родна земя, пред българския президент Георги Първанов.
Тогава чух толкова добри, толкова силни думи за мен, за моето вричане към Армения, което аз посветих като журналист. Ще ги запомня за цял живот, защото усетих за първи път толкова силно това земно привличане към България и това духовно привързване към Армения.
- Да започнем отначало: как попаднахте в Армения ?
Всичко започна от оня духовен кръстопът, на който бях подложена когато попаднах в Карабах, в Армения. Може би някакви рецептори в душата се отвориха и през моето сърце пропуснах цялата тази болка и страданието на карабахския народ, който тогава видях в един отчаян период.
Връзките ми с Армения започнаха през май 91-ва година. Тогава бях аспирант в Москва в Държавния кинематографичен институт и правих документално кино. Първата ми кинолента запечата една друга война, в която попаднах първа като чуждестранен кореспондент, а именно конфликтът Южна Осетия – Грузия.
За БНТ направих няколко репортажа и първия си документален филм ”Южна Осетия – болката на два народа”. Като журналист случайно дочух разтърсващите факти, които пристигаха тогава от Нагорни Карабах за две насилствено депортирани села с арменско население, осъществени тогава от съветската армия, както и че по време на това изселване е изчезнал един арменски журналист – Вартан Ованесян.
Съветските части от армията, които бяха дислоцирани тогава към Азербайджа,н за пари бяха свършили тази сделка. Нищо тогава не се предаде в новинарските канали, независимо, че вече се говореше за перестройка, демокрация, откритост.
Тогава аз реших да посетя тези места и да снимам – приех го първоначално като предизвикателство към мен самата. Имах самочувствието от военния опит, който имах в Южна Осетия, и не мислех, че няма да се справя. Взех камерата и заминах.
Като пристигнах още, разбрах, че е изключително трудно да изнеса информация от тези райони, защото се контролираха от азербайджанци. С лукавство, с хитрост и находчивост се преборих с азербайджанския ред и чиновничество.
След 2 седмици се завърнах, изпълнила и двете задачи, които си бях поставила сама – имах материалите и кадрите от двете села, а арменския журналист Овасенян, с много хитрост, успях да открия и снимах в затвора в гр.Генджа.
Върнах се в Москва с 15 мин. интервю от затвора и много заснети кадри и репортажи. Нито един руски журналист нямаше тогава тази информация, която аз имах, независимо от многобройните заплахи от азербайджанските власти как ще използвам информацията.
Първо в Москва смених квартирата си, за да залича следите, а на втория ден раздадох всички кадри и материали, които бях снимала, предоставих ги на всички големи западни телекомпании, както и на българската БНТ, която обаче не пое риска да го излъчи първа, преди другите.
Тогава обявих по чуждестранните медии и акция по спасяването на журналиста Вартан Ованесян. Същата седмица Горбачов трябваше да присъства на една среща на Великата Седмица в Лондон и английските журналисти, в знак на солидарност с моята акция, обявиха тотален бойкот на срещата.
След няколко дни посрещах Вартан Овасянян на летището в Москва заедно с неговите родители. С този акт разбрах за себе си, че победих, че вече имам своята малка победа за мен и първата голяма човешка победа – бях спасила сама един човешки живот.
През този период ме поддържаше една много силна вътрешна мотивация, един хъс да успея на всяка цена като професионалист и човек, защото си мислех, че ако с мен се случи някаква неприятност, друг някой журналист със същия хъс, ще направи същото и ще ме спаси.
Бях горда от себе си, че спасих един човешки живот, въпреки, че точно тогава получих и своята първа смъртна присъда за делата си, издадена от Азербайджан.
- Колко пъти Ви осъдиха на смърт азербайджанците през този период?
- Три смъртни присъди имам, издадени от Азербайджан. Втората получих за един много важен репортаж, който успях да изнеса и да покажа пред света – за депортацията на арменските села в горната северна граница на Карабах – Шаумянски район.
Тогава пристигнах с един малък военен вертолет, който беше обстрелван многократно по пътя. Попаднах в най-многочисленото село, което се готвеха да депортират. Бях решила за себе си да достигна до този район, откъснат от света, и на всяка цена да снимам.
Спомням си добре, беше 14 юни, и когато попаднахме – имаше битка, истински военен бой, който продължи 5 часа. Тогава за първи път изпитах страх, реално ние нямаше как да се спасим, бяхме обсадени в две къщи. Вече не щадях даже и акумулаторите на камерата, все ми беше едно какво съм снимала.
Мислих си, че всяка една минута е последна за мен и за всички от военния отряд. Командирът на военната група наблюдаваше едни маневри на танковете и откри пролука как да се спасим. Жега, бяг, катерене по оградите с камерата на шията – това си спомням днес.
Спомням си добре, че говорих на войниците на български, а те не ме разбираха… може би от паниката. Необикновено, неистово желание за спасяване, от което всички излязохме живи и здрави.
6 дни по-късно командирът загина заедно със своите момчета – това бяха и първите саможертвеници, които се бяха врекли да защитят Армения и които загинаха за Армения.
Когато виждаш куршумите пред себе си, когато си в истинска битка, във война, винаги си представях кадри от нашата история, от българската история и нашето славно минало. Щом нашите предци могат да оцеляват по време на робство, на отстояване на българското, във война и битки, значи мога и аз – това си повтарях.
Когато си в конкретна военна ситуация, си представяш точно героите на България – Вазов, Ботев, Левски.
След битката обаче, след поредния си документален филм за Карабах, вече знаех добре, че съм родена и мисля за България, но вече съм свързана и с този малък карабахски народ, който искаше да защити земята си, дома си, семейството си, който дори тогава, в началото, не знаеше как да се бори.
Нямаха нито въоръжение, нито армия – имаха само едно: желание за оцеляване, и аз се възхищавах на чудесата от героизъм, които проявяваха.
Всичко това беше снимано във филма. Тогава за първи път някой показа как съветски танкове изселват съветско население, каквото беше карабахското, в съветската държава.
Това беше страхотен репортаж, просто информационен бум, който обиколи света и за който получих своята втора смъртна присъда, а после впоследствие и третата за документалния филм.
- Говорите за смъртните присъди с удивително спокойствие днес . Кое Ви даваше сили през цялото това време да отразите целия военен конфликт в Нагорни Карабах – от началото до края му.? Кое Ви даваше сили да не се откажете по средата?
- Беше ми интересно да наблюдавам цялата тази еволюция на този малък славен народ – карабахския, целия път, който той извървя тогава, за да се отдели като област – от референдумите до обръщенията до ЦК и военната развръзка. За целия този път светът нищо не знаеше.
Имаше и един друг момент, който винаги ми е давал сили, и това бяха големите надежди на карабахския народ към мен – те просто виждаха в мен някакъв месия с камера, който ще покаже трагедията им пред света и който, по-някакъв начин, ще направи така, че войната да свърши.
Когато те гледат с тъжни и наивни очи, и в тях виждаш вярата, че следващият мой репортаж пред света ще донесе и край на войната, няма как да се откажеш, заради тази надежда трябва да продължиш.
Когато разговарях с карабахци, им обещавах, че скоро всичко това ще свърши, и те ми вярваха и ме благославяха. Имам много силна духовна връзка с този народ, която продължава и днес.
Понякога се шегувам в някои интервюта, когато ме питат имам ли арменска кръв в мен? Исторически и биологически нямам, но по време на войната толкова много пъти съм дарявала кръв, за да спася живот, че в много арменци тече и днес моя, българска кръв.
- Казват, че чувството за справедливост е емоционално, но не и рационално, но все пак то е онова, което прави един журналист истински, което го отличава от мнозинството?
- Да, разбира се, то е водещото в нашата професия и борбеният характер, който е естествен за мен. Ако в теб не се преобръща всичко, когато виждаш несправедливостта, ако сърцето ти не е заето и с чуждото страдание, няма как да успееш в нашата професия. И до ден днешен са пред очите ми всичките тези умиращи детски телца.
Точно това виждах аз тогава – една неравностойна битка, една незащитеност на един народ, и това породи у мен желанието да помагам до край, да подавам ръка, да свърша една работа, която е по силите ми като професия.
Да си истински професионалист това не значи да се затвориш в някоя библиотека и да пишеш, а да създадеш кадри за нещо, реално, което става пред теб, в дадения момент и час, да твориш сам една история на един народ.
Аз имах надежди, че всяка информация, която подам, ще стане повод за размисъл в политиците. Но едва ли точно моята информация спря войната, тя продължи, докато съветската система се разпадна, тогава и армията се изтегли, но оръжието остана в Азербайджан и естествено те започнаха сами да го използват.
Да се докоснеш до истината за живота, дори чрез войната, е мечта на всеки начинаеш журналист, признавам си и моя мечта е. Но все пак мисли ли си един журналист, една жена по време на битката, сред куршумите и танковете, за онези малки неща, които изпълват ежедневието ни - за приятели, деца, любим?
Войната няма човешко лице, няма време за емоции. Имах специална моя молитва всеки ден с която отварях очи, молитва за оживяване, за това Господ да ми даде още един ден, още един шанс да направя своя репортаж и да помогна на тези хора.
Имах свой автотренинг да пречиствам душата си от всички тези видения и картини. Имаше период, в който живеех в едно мазе на една военна болница и всеки ден гледах как умират хора, как умират деца, и винаги плачех.
До края не можах да приема, че войната трябва да изглежда едно разскъсано детско тяло. Войната е създадена от мъже, измислена от тях, и не децата трябва да бъдат жертва в нея.
Когато пред теб умират хора, деца, жени, няма как да мислиш за близките си, за любимите си – нямаш просто право на това, защото трябва да се концетрираш във всеки един момент. Ако нямаш висока концетрация и мотивация, няма как да оцелееш в една война. Не може да позволиш на умората или на емоцията да вземе връх.
- Да не те е страх от предизвикателството на войната, да се бориш докрай с несправедливостта и да усещащ силно в сърцето си чуждото страдание – това ли е рецептата един далечен за нас народ да те обяви за герой в своята държава?
- Да, наистина това е голямо признание за мен – да бъда герой на Армения, защото няма нито една жена, нито един чужденец, който да е удостоен с това звание. Веднага след войната получих и медал за храброст, както и званието “Полковник на Карабахската армия”, което си е един символичен знак за този военен път, който извървях.
Получих това звание на първия голям военен парад на Карабах и бях много щастлива с това отличие. Аз станах и първият чужденец, който получи гражданство в Армения и арменски паспорт и до ден днешен го пазя.
Извървях един военен път с камерата в нападенията и сред куршумите, един военен път, който извървя и Карабах, извървях своя път заедно с един народ. Направих 7 документални филма, които фактически се явяват и хрониката на една цяла война.
Просто, в исторически и дори и в емоционален план, аз имах този човешки шанс да бъда полезна с присъствието си на една чужда война, на една война, която остави една голяма рана – раната на Карабах в моето сърце.
Карабах преобърна начина ми на виждане за света, накара ме да преосмисля човешкото си присъствие на тази земя. Преосмислих живота си в личен, в професионален, в човешки план и чисто човешки осъзнах, че да съпреживяваш болката на другия е едно удовлетворение. Най-голямото християнско правило на тази земя е да умееш да чувстваш, да състрадаваш и да подадеш ръка.Това не е научило за съжаление човечеството днес.
Гордея се, че един малък, но древен народ, какъвто е арменският, ме постави в своята история на това почетно място. Мнозина казват, че арменците почитат Яворов заради стихотворението ”Арменци ”, а мен заради Карабах.
Хубаво е наистина една българка да присъства в съвременната история на Армения със своите документални филми. Винаги в душата си съм била българка, врекох се доброволно в една кауза, исках да видя края й и затова останах в Армения и Армения остана в мен.
Бях сред топжурналистите, с много висок рейтинг, можех да избирам сред световните новинарски медии и в Америка, и в Европа, но ако бях заминала, нямаше да бъда аз, нямаше да бъда достатъчно последователна в каузата, за която се борех - щях да предам един народ и да не видя свободата му.
Темата Карабах стана моята тема и не можех да я предам толкова лесно, затова и станах част от Армения.
- Как минава днес векидневието на един герой на Армения и на един „Полковник на Карабахската армия” от резерва?
- В началото водех едно мое предаване за Карабах на доброволен принцип по арменската държавна телевизия срещу никакво заплащане. Днес водя друго предаване в канал “Арарат”, но не на военни, а на социални теми. То се казва „Лъч” и защитава тези социални групи, които се нуждаят от поддръжка и подкрепа.
Това пак е една последователност и вярност на моя характер – да бъда там, където съм най-нужна и да подам ръка на всеки, който има нужда. Аз съм автор на този проект, водещ, и имам екип от 17 човека, с които заедно помагаме на хората.
Работя любимата си работа, но най-много в този живот се радвам на огромната любов на арменския народ към мен, не толкова на институциите, на властта и на държавата, а на народа.
Хубаво е да те чувстват като малък знак за качество на България на хиляди километри. Това е нещото, което ме води винаги напред и което си повтарям всеки един ден, че представям моята страна, моята България и нейната култура пред света. Това съм аз, българката в Армения – Цветана Паскалева.
От bolgari.net
Няма коментари:
Публикуване на коментар