Република Турция – първата фашистка държава в историята

Република Армения и Република Турция имат дългогодишен неразрешим конфликт. Поради това правилната оценка на политическата система и държавна идеология на Турция е от изключителна важност за арменската държава, за да изгради компетентна външна политика и да заеме правилна позиция на международната арена.

Западът традиционно изобразява Република Турция, която изникна от руините на Османската империя, като светска демократична мюсюлманска държава. Въпреки че това клише упорито се върти в западните медии и много често се изрича от американски и европейски официални лица, то е далеч от реалността. За съжаление Армения все още не е посмяла да предложи своята лична оценка на модерната турска държавност и мълчаливо се примирява с гореизказаното описание.

В действителност една от последиците на Геноцида над арменците бе създаването на първата фашистка държава в периферията на Европа. Република Турция имаше всички необходими характеристики, присъщи на фашизма и нацизма, които по-късно се появяват в Италия, Германия и някои други европейски държави. Под шестте основни характеристики на турския фашизъм визираме:

1. Турският шовинизъм и политика на геноцид.

Самият Мустафа Кемал (Ататюрк) е бивш член на управляващото тяло на Комитета за обединение и прогрес – политическата организация на убийците младотурци. Веднъж получил властта, Ататюрк и кемалистите не само са продължили Геноцида на арменците, но насочили своята изпитана политика за унищожаване на цял един народ и срещу гърците и други етнически малцинства. Само в Източна Армения кемалистите избиват 200 000 арменци (1920-1921), в Смирна – 100 000 гърци и арменци (септември 1922), в черноморските региони – около 300 000 понтийски гърци (1919-1923). Също така продължават гонцида над асирийците, от които 500 000 са унищожени за периода от 1915 до 1923 г. Депортации, масови убийства, политически и културни репресии срещу кюрдите, които са втората по численост етническа група в модерна, започват непосредствено след Геноцида над арменците и продължават и до наши дни. Всички кюрди, опитали се да защитят своите основни национални и човешки права, са брутално подтиснати през 1925, 1927, и 1937. През осемдесетте и деветдесетте над 1 милион кюрди са депортирани към големи градове. По време на тези депортации, съгласно множество различни източници, две или три хиляди кюрдски села са били унищожени.

Турският шовинизъм е нормативно одобрен в Конституцията от 1937 под името „национализъм” (Milliyetçilik ) и открито цели асимилирането на нетурските етнически групи, като узакони тяхната идентичност като турска. Въпреки че по-късно концепцията за турския „национализъм” се интерпретира по различни начини, шовинистичната му природа и същност остават непроменени.

Модерната дисциплина Проучване на Холокоста и Геноцида идентифицира отричането на геноцида като продължение на политиката на геноцид. Грегъри Стантън, бивш президент на Международната асоциация на учените, проучващи геноциди, подчертава, че „Отричането е финалната фаза на геноцида. То е продължително намерение да се унищожи групата на жертвата психологически и културно, да отрече дори спомена за убийствата на техни близки. Това е, което днес причинява турското правителство на арменците по целия свят.” Ели Уизъл, известен политически активист, оцеляла след Холокоста, постоянно наричаше 90-годишната кампания на Турция да прикрие геноцида над арменците „двойно убийство”, тъй като целта й е да убие спомена за зверствата. Арменското правителство е трябвало да даде оценка на турското отричане в подобни и дори в по-тежки условия, но до днес не е направило това без видима причина.

В съвременна демократична Германия е просто невъзможно да си представиш улица или институция, която да носи името на някой от лидерите на Третия райх. Всъщност това е забранено със закон!

В същото време в „демократична” Турция лидерите на Комитета за обединение и прогрес, в т.ч. организаторите и изпълнителните на Геноцида над арменците, са открито възхвалявани. Например един квартал в Истанбул, няколко булеварда и улици в различни части на Истанбул, булеварди в Анкара и Едирне, начални училища в Истанбул, Анкара и Измир и гимназия в Кония носят името на Талят Паша – Министър на вътрешните работи (1917-1918 г.), Велик везир на Османската империя, който лично е ръководел Геноцида над арменците.

„Демократична” Турция също така активно използва скандалния член 301 от своя Наказателен кодекс („обида на турцизма” през 2008 година бе променено на „обида на турската нация”). Този закон, наред с други неща, прави признаването на Геноцида над арменците престъпление. Около 50 дела са вече факт въз основа на този член.

2. Тоталитаризмът.

До 1940 Турция беше еднопартийна държава. Но дори и днес „демократична” Турция периодично забранява различни политически партии (дори такива, избрани в парламента), а техните лидери са изпращани в затвора по скалъпени политически обвинения. На последната от серия подобни случаи бяхме свидетели през декември 2009, когато Турският конституционен съд забрани прокюрдската Партия за демократично общество (ПДО), която имаше 21 членове в парламента. Цялата собственост на партията бе конфискувана от държавата. Това дори подтикна Европейския съюз, който иначе си затваря очите за расистките репресии срещу 20 милион кюрди в Турция, да напомни на Анкара, че „закриването на политически партии е изключителна мярка, към която трябва да се прибягва крайно сдържано”.

Турската държавна пропаганда, цялостното преразглеждане и фалшификация на османската и модерната турска история чрез внимателно контролирани стипендии, учебни програми и узаконени табута, в т.ч. някои забрани за свободен достъп до информация и свобода на изказа, водят до ефективно промиване на мозъка на собственото й население.

3. Държавно планиране и контрол.

Турската Конституция от 1937 г. укрепи регулаторната роля на държавата не само в икономиката, но и в идеологията.

4. Антикомунизъм.

Ататюрк, въпреки приятелството си със Съветския съюз, бе твърд антикомунист. Турската комунистическа партия е забранена от 1923 г. и остава незаконна през цялата си история, бидейки обект на чести и брутални репресии от страна на държавата.



5. Култ към личността.

В Турция култът към Ататюрк е все още в пълен разцвет. Статуи и паметници на Ататюрк са издигнати във всеки град, неговите портрети са закачени във всички правителствени и административни институции, както и в училищните класни стаи, образът му е също и по всички банкноти и. Критикуването на неговите дела и биография са криминализирани, а името Ататюрк като фамилия е забранено.

6. Милитаризъм и агресия.

Турция е една от най-милитаризираните държави на планетата, с осмата по численост армия в света втората след САЩ в НАТО. Решаващата власт на турската армия във вътрешната политика на страната е добре известна – само трябва да си припомним трите преврата, извършени от турската армия през 1960, 1971 и 1980, както и грубото сваляне от власт на ислямисткия премиер-министър Н. Ербакан, който бе на власт от 1997 г. Случайно водената от него Партия на благоденствието също бе забранена.

Република Турция многократно прибягва до военна сила или заплаха за такава срещу съседни страни като Сирия, Кипър, Ирак, Гърция и Армения. Северната част на Кипър, Сирийският окръг Александрета и западната част от Армения все още са окупирани. Турската армия периодично нахлува и в Северен Ирак.

През 1920 г. първата Република Армения попада под ударите на кемалистите. Всъщност точната заповед която Карабекир-Паша получава от Мустафа Кемал казва: „да се унищожи Армения морално и физически”. Непосредствено след разпадането на Съветския съюз, турската политика спрямо „третата” Република Армения става изключително агресивна за пореден път, като в това число се провежда (и до днес) наземна блокада, отказ да се установят дипломатически отношения, продължаване на отричането на Геноцида над арменците, подкрепа и помощ за Азербайджан в подготовката на страната на ново военно нападение над Армения и т.н.

Появата и последващата структурна метаморфоза на фашизма в Турция не бе адекватно оценена от Съветския съюз / Русия или западните историци, както и не бе отразена в международните правни и политически документи. Но това не бива да заблуждава никого. Общо взето туркофилията в политическите и академичните среди и на запад, и в СССР / Русия, е доста многостранно явление и е отделна тема за дискусия.

Тук е достатъчно едно непълно обяснение: СССР бе просто неспособен да нарече Ататюрк фашист, защото „лидерът на световния пролетариат” Владимир Ленин и Ататюрк са подписали скандалния Московски договор за „Братство и приятелство” на 6 март 1921 г. В същото време Западът избягва такава неблагоприятна оценка, защото Турция исторически е приета – и в действителност е така – като бариера срещу Русия / СССР и стратегически ключов съюзник. Турският съюз със Запада бе узаконен с приемането на страната в НАТО през 1952 г.

Ако международната общност (така наречените „велики сили”) не характеризира адекватно фашистката същност на модерната турска държава, това е просто защото няма интерес от такова експозе. Но независима Армения, проваляйки се в официалното идентифициране и обявяване на фашистката природа на турската държава, не само отказва да види ясно и разбере истинската идеология, стратегическите цели и сметки на стария си враг, но също лишава себе си от възможността да представи правилно своята изключителна геостратегическа ситуация в света. В крайна сметка трудностите на Армения, свързани със сигурността й в наши дни, са директна последица от престъпленията на турския фашизъм!

Опитите за рехабилитация на Турция без да понесе своята отговорност – в частност без връщане на земи и други компенсации на Армения – могат да доведат до нов геноцид. Това е главното заключение, което международната общност трябва да направи!

Армен Айвазян
Доктор на политическите науки
 
Превод от анг.: Мадлен Мангикян

Оригиналния текст: Հայերեն , English , Руский