ГЕНОЦИДЪТ, БЪЛГАРИЯ И НИЕ

Отново е 24 април. Отново милиони хора по света свеждат глави в знак на почит към паметта на милион и половината невинни жертви на едно от

най-трагичните и най-срамни страници

от човешката история – Геноцида на арменците, извършен в Османската империя.

На този ден ние, арменците в България, освен изразяване на почитта си към паметта на невинните жертви, си припомняме отново с благодарност и още един исторически факт. Фактът, че преди повече от 9 десетилетия България гостоприемно отвори вратите си и

даде братски подслон

на повече от 20 хиляди арменци, спасили се от турския ятаган. За нашите родители тя стана втора родина. А те й се отблагодариха с лоялността, честността и трудолюбието си, с приноса си за развитието на редица занаяти, с пролятата заедно с българските войници кръв във всички войни, които е водила оттогава България.

Днес ние, българските арменци – потомците на онези „изгнаници клети”, сме се включили достойно във всички области на живота на България. Имаме стотици видни специалисти – лекари, инженери, икономисти, журналисти, спортисти, юристи, учени в различни области на науката, хора на изкуството, прекрасни занаятчии... Многократно в наша чест по света се е развявал българският трибагреник, звучал е българският химн, под нашите имена на победители и призьори в най-различни международни форуми в областта на науката, изкуството и други области е изписано “България”. Горди и благодарни сме на оценката, давана ни от най-висши български държавници от различни години, че

“спадаме към най-добрата част на българското общество”.

И още по-горди сме от доброто име и уважение, което имаме от обикновения българин. А лично аз съм горд с факта, че и двамата ми дядовци са се сражавали в редовете на Българската армия във войната с Турция. Единият е загинал в битката при Булаир през месец януари 1913 г., а другият е раняван и е награждаван с няколко ордена и медали за храброст. Когато дядо ми е загинал при Булаир, баща ми е бил на 1 година. А аз съм бил само на няколко месеца, когато баща ми се е сражавал в редовете на Българската армия в Отечествената война през 1944–1945 г.

Но заедно с благодарността и гордостта, нас ни вълнуват

и други чувства.

Ние недоумяваме на формулировките за “османско присъствие”, за лансираната теза за “толерантност към поробените народи”, за твърдението на един български професор, че “не може да се говори за турско робство, защото българите се имали право да се женят”... Негодуваме от предложението на дотогава уважавания от нас бивш български президент Жельо Желев столична улица да носи името на Кемал Ататюрк, за идеята България да се включи в честванията на 700-годишнината на Османската империя и т.н. Учудени сме от неучастието на български дипломати на Световния Форум в памет на жертите на Геноцида, проведен преди няколко години в Лос Анджелис.

През последните години внимателно слушам речите на президента на България по повод Националния празник – 3 март на официлните му приеми. Интелегентни речи на професионален историк, само че от тях не може да се разбере от кого се е освободил българският народ през 1878 г, какво е било преди това, какви следи са остали годините преди това...

Питаме се защо “независимите и надпартийни” медии в България всяка следваща година все

по-малко, по-бегло и по-бледо отразяват

както историческия факт на Геноцида, така и нашите скромни усилия да го припомним и сведем глава за почит към паметта на невинните жертви. Защо преди петнадесетина години централни български медии приемаха статии по този въпрос от хора като мен например – човек далеч от обществените и исторически науки, а днес редакторите с, а понякога и без усмивка, отклоняват всичките ни подобни опити. Дали след няколко години ще отказват да публикуват и платени съобщения за помен за невинните жертви на Геноцида?

Разбираме, че турска етническа партия има голямо, а много често и решаващо значение в българската политика. Разбираме, че Турция е голяма и силна държава, наш съсед. А със съседа трябва да си в добри отношения. Но нима същият този български народ и същата тази България не са преживяли вековете турско робство (пардон “присъствие”)? Нима някой може да отрече, че този добър народ и днес не плаща

дан на онези 5 века,

оставили трудно изличими следи в психологията и манталитета му. Нима е толкова невъзможно един ден в годината да се отдели четвърт страница в печатните мадии, изпълнени с убийства, скандали на всички възможни нива, изнасилвания, кражби, двусантиметрови заглавия за болките в левия глезен на някой футболист...

Надявам се да бъдем разбрани правилно. Нека бъде ясно –

ние не мразим турския народ.

Мнозина от нас имаме приятели турци. Нашите родители хранеха към обикновения турски народ уважение и дори обич, ползваха турски поговорки, слушаха турска музика, владееха турския език... Разказваха за милосърдието на обикновени турци, които с риск за живота си са спасявали арменци. Подобни неща съм чувал лично и аз от моята баба... Нашите родители проклинаха и умряха с проклятие на уста само към онези турски управници, които планираха и извършиха това чудовищно престъпление над нашия народ.

Гняв и възмущение предизвикват

циничното поведение на днешна Турция,

включвайки огромен “научен” и колосален финансов ресурс за фалшифициране на историческата истина. Огромна добре смазана машина за фалшификация на всички нива – от правителствено и международно, до най-обикновено битово ниво. Ние категорично не оправдаваме, но си обясняваме това поведение на официална Анкара. Не можем да си обясним с нормални доводи нещо друго.

Десетки страни

вече признаха и осъдиха

това чудовищно престъпление Геоноцида – Франция, Италия, Русия, Швеция, Белгия, Гърция, Кипър, Ливан, Уругвай, Аржентина, Венецуела, Ватикана, Канада, Полша, 37 американски щата, швейцарски кантони и т.н. Въпросът за признаването на Геноцида е на дневен ред пред германския парламент – Бундестага. Мощни движения за признаване на Геноцида на арменците са разгърнати и сигурно ще постигнат целта си в Англия... ООН, Европейският парламент, Световният съвет на църквите и редица международни институции дават израз на съпричастността си към трагедията на арменския народ... А във Франция отричането на Геноцида е криминилизирано!

А

къде е нашата България,

стремяща се да заеме място в редиците на демократичните държави.

Два пъти подред

Българският парламент отхвърли признаването на Геноцида

на арменския народ. По време на дебатите, а и извън тях, чухме какви ли не нелепости, станахме свидетели как хора, без морал и съвест се опитваха да отрекат исторически събития, оценка за които са дадени още през онези мрачни години от най-светлите умове на човечеството, опитаха се да оборят факти признати  категорично от световната историческа наука. Все още неотървалата се от провинциалния си акцент депутатка от БСП Татяна Дончева дори заяви, че арменският геноцид не бил доказан исторически! С подобни „бисери” останаха в незавидни позиции в историята и ”политиците” Николай Свинаров, Атанас Мерджанов, тогавашният външен министър Ивайло Калфин и други. А агентът-историк проф. Георги Марков деликатно коментира, че е възможно ДПС да има своята възпираща роля Парламентът да не приеме Декларацията за Геноцида.

Всички видяхме как един депутат от НДСВ с риск да изцапа скъпия се панталон коленичи на траурния митинг в Софийските арменски гробища в памет на милион и половината невинни жертви на Геноцида. И после видяхме как той не гласува за признаването на същия този Геноцид. А какво да кажем за Симеон Сакскобурготски, който само дето не се разплака в Арменската църква в Пловдив, за Антония Първанова и Огнян Герджиков в Софийската арменска църква... След няколко дни видяхме как гласуваха...

Няма да коментираме нелепостите на винаги агресивния Лютви Местан. Естествено не го оправдаваме, но поне си обясняваме позицията му. Според друг депутат от ДПС – Четин Казак, държавна институция не би могла да се ангажира с даване на оценки за исторически събития. Да припомним на г-н Казак, че по време на „възродителния процес” ние арменците, бяхме най-възмутени от тази престъпна глупост на БКП и искрено

съчувствахме на българските турци.

А защо ДПС толкова време занимаваше българското политическо пространство с този процес. Или той не историческо събитие, а може би спортно или културно? Но пак повтарям – тяхната позиция може да се обясни.

Станахме свидетели и на падението на един висш български военен –областният управител на Бургас контраадмирал Христо Контров с жалките му и недостойни опити да попречи и да отрече признаването на Геноцида от Общинския съвет в Бургас.

Тук е мястото да изброим и да

благодарим на общинските съвети

на Русе, Пловдив, Бургас, Стара Загора, Силистра, Добрич, Габрово, Видин, Враца, Пазарджик, Варна, Шумен, Перник, Ямбол, Свиленград, Казанлък, Алфатар, Пирдоп, Елин Пелин, Бяла Слатина, Лясковец, Ябланица, Сопот и Берковица  за резолюциите им за признаване на Геноцида на арменците през 1915 г. В същото време видяхме и цирка (не искам да обиждам това прекрасно изкуство) който се разигра в Столична община при дебатите за признаване на Геноцида от парламента на София.

Само преди година пореден

опит за фалшифициране на историческата истина

за Геноцида се направи чрез издаването от Университетско издателство “Св. Климент Охридски” на български език книгата на “професор” Джъстин Маккарти “Смърт и изгнание”. Няма да коментираме – световната историческа наука вече осъди категорично тази долна инсинуация. Остава въпросът кой финансира издаването на този фалшификат и кой плаща на „доцента историк” Веселин Ангелов за пропагандирането му?

Сигурен съм, че ако се направи

допитване до българския народ

относно признаването на Геноцида на арменците – много, много висок процент ще подкрепят идеята. А Парламентът не я подкрепя. Възниква логичният въпрос – този Парламент на този народ ли е?

И аз, както стотици хиляди арменци по цял свят, съм израснал не с приказки и разкази за принцеси и принцове, за бели лебеди и Снежанки. В моето съзнание завинаги са запечатани разказите за

реките от кръв, за камарите от детски трупове,

за стотиците хиляди заклани, удушени, удавени, изгорени, заровени живи, умряли от глад невинни хора, предимно жени и деца. Само в моя род такива са над 10 души...

Не могат никога да се забравят разказите на по чудо оцелелите ни родители. Разкази, логиката на които често излиза извън нормалното и човешкото, а разумът отказва да ги приеме. Чути от нашите родители разкази например за височайшата благосклонност на заптиетата да разрешат на обезумялите от глад дечица битка за конските изпражнения, за да ядат намерените в тях ечемичени зърна. За “тотото” – обзалагат се турски войници какъв е полът на детето в утробата на майката, а спорът се решава чрез ... разпаряне на корема на бременната...

Не знам точно защо, но в моето съзнание като символ за всичко това беше и е джамията в София. Като малък потрепервах, когато минавах покрай нея, дори се стрясках в съня си. И днес, вече в последната четвърт на живота си, още изтръпвам когато я видя. Да не говорим за онези дни, когато в центъра на столицата на една традиционно християнска държава, включително и в навечерието на най-светли християнски празници, от минарето се разнасят протяжените маанета. В прослава на онова, в името и на което преди почти век беше

унищожена най-добрата част

на един древен и достоен народ. А друга част разпръсната по света, скитали се немили-недраги, умрели и погребани в чужди земи.

Има мисли и чувства, които пронизват живота на човек от ранно детство до смъртта му. Или будуват или дремят в съзнанието му, но никога не го напускат. Уверен съм, че за нас арменците, тези мисли и чувства в една или друга степен са свързани с Геноцида. Мисли и чувства, будещи и гняв и ярост, и мъка и тъга, и недоумение от абсурдността на

това чудовищно престъпление

и от днешният му резонанс. За съжаление – в България меко казано, недостоен. От една колосална човешка трагедия, от един океан от мъка, до които само гении като Пейо Яворов успяха да се докоснат.

Проф. инж. Гаро МАРДИРОСЯН

 Д-р по физика и Доктор на техническите науки